София-Албена-София – Обзор

След критичния понеделник съм събрал сили да напиша първия (а най-вероятно и последен) пост, посветен на българския рекламен фестивал, известен още като ФАРА.

Без големи очаквания и по-скоро с приповдигнато настроение тръгнахме по Хемус. Беше сряда сутринта и фактът, че с по-голямата част от колегите най-накрая отивахме някъде за по-дълго, а и плановете да избием капиталовложението в нашите акредитации крепеше усмивката на лицето ми през целия път. Пътувахме с най-бързия ярис и най-добрата жена шофьор, с която съм се возил (моля никой да не се обижда). Без да бързаме много пристигнахме в хотел Ралица Супериор – 4 български звезди.

Не ме бива много по хронологичната или причинно следствената конструкция на подобен род пътеписи, затова ще се опитам първоя да обобщя цялостното ми впечатление от различните аспекти на това пътуване и след това смятам да се впусна в просторни и разхвърляни обяснения.

Албена е едно доста долно място. Добре консервиран соц реализъм, примесен обилно с характерните за българските курорти долнопробни чужденци (добре, айде тука бяха предимно пенсионери от централна и западна европа + скандинавския п-ов, ходещи по двойки, като в гръб полът им е трудно различим) и апапи*. Цените са повече от народни, имам предвид доста повече, като разбира се това нямаше да е толкова дразнещо ако не беше съчетано с отвратителното (като цяло) обслужване и ниското качество на храната (отново като цяло). Тук трябва да направя една вметка и тя се нарича Кранево – място далеч по-приветливо от Албена. Има две места, които трябва да посетите Моби Дик в Албена (до Фестивалния плаж) и Извора в Кранево. Първото не блести с нищо кое знае какво освен поносимите си цени и несломимия дух на един от келнерите, който съумява да изненадва с клоунски номера и приятен хумор посетителите от сядането до тръгването (не, не прикапва, има воден пистолет). А Извора… бих го нарекъл Изворът на Изобилието.  Бяхме към 10 човека и оставихме над 200 кинта, но толкова много и качествено никой от нас не се беше натъпквал от много време.

Сега си давам сметка, че всъщност именно такива неща са ми направили повече впечатление, отколкото презентациите на рекламните кампании да речем. И като се замисля – с право. Нивото беше низко. Хората на фестивала в Албена също са долни (отново като цяло). Много поза, прекалено много поза. Направо се самозабравяме братче и то при положение, че има интернет и спокойно можеш да видиш за какво ниви става дума даречем дори в съседна Румъния. Малкото оригинални неща, които видях и на които казах „евала“ не стигнаха до номинация дори. Това е разбираемо като се има предвид колко голяма роля играе политиката на този фестивал и в рекламния бизнес като цяло. Но нека не задълбаваме в тази насока, който има поне малко мозък в главата и поглед над пазара знае какво имам предвид.

За „любителите на безплатния алкохол“ гореизброеното не е такова притеснение предполага. Първите две вечери пиенето беше на корем и понеже остнах да видя кой ще си тръгне последен успях да видя, че дори остана, нещо което рядко се случва и познато в маркетинга, който сега ми убягва но примерът с автомобилите е следния:

Потенциалният пазар (по-скоро идеалният пазар) се равнява на броя потребители, които могат да си позволят дадения автомобил при негова цена = 0. Т.е.  това изключва непълнолетните, хората неспоспобни да шофират по една или друга причина и хората, които не могат да си платят данъци, гориво и другите неща покрай експлоатацията. В нашия случай пазарът беше напълно задоволен и дори остана пиене – т.е. добре планиран маркетинг :)

Награждаването. Тази година водещи не бяха Иван и Андрей (конфликти с бТВ) и ги заместиха Митко Павлов и Милена/Мария Маркова (няма да я проверям как беше точно). Представиха се не много по-зле мисля. Светъл лъч беше появата на Рачков, който успя искрено да разсмее мен и по-голямата част от хората в залата. Страхотен съспенс изгради! Друго нещо, което ми направи впечатление беше тотално кретенската проява на маккан, пускайки някакъв човек да се прави на олигрофен в продължение на 2-3 минути. Ако съм им клиент много ще се замисля. А като човек от бранша ще ги вкарам веднага в черния списък на работодателите.

Приключвам поста, че стана тежко вече и отивам да погледна сайта на The Smarts на Бимбалов  и Иванова (както някой коментира в Дневник), очаквам приятна изненада.

p.s. Приятната изненада се оказа, че сайтът (ако има такъв) малко не работи, дано си го оправят скоро, че много се дразня на някакви агенции с традиции и амбиции, на които сайта им е умрело куче**

* апап е типичния балкански гурбетчия, който отива да заработи някой лев някъде, обикновено за сметка на драгия клиент, тъпи и безпардонни парчета от типа на Q:“Извинете какво представлява вегетарианската пица?“ A: „Ами без месо.“, Q: „А с какво е?“ A: „Ами каквото сложат.“ – да ти … най-близките роднини.

** идиом с множество значения, в случая „или хич го няма или не мърда като го бутнеш“

За интернет и навиците

Просто не мога да си представя облика на модерния свят без facebook, google, gmail, myspace, youtube, flickr? и… mybrute. Ето това е ежедневната ми порция от страници, които обикновено посещавам. Не се гордея със себе си заради това. Напомня ми на редовното „ходене за по цигара“ през работно време. Убиване на време. Всъщност убиване на мозъчни клетки и съкращаване на живота, т.е. съкращаване на живота². Яко!

Факт е, че живота на човек преминава малко или много в рутина. Тук-таме нещо ново изскача, но всъщност всичко си минава в ритъм – от раждането още. Даже ако трябва да се сравни със сюжета на един холувидски екшън си е 1:1, само че екшъна е по-радко, готините мацки също са рядкост, останалото е въпрос на чувство за хумор. Защото ако приемем, че някой там горе дирижира всичко, което се случва около (и със) нас,  то по-наблюдателните от нас са забелязали, че на моменти има много забавни ситуации, които трудно се вписват в рамката на обикновената „случайност“. Да, поредица от случайности разделя рутината, въпроса е доколко ги забелязваме.

Абе има хора, които нищо не забелязват, седят си в средата на своя малък свят и хич не искат да си подадат носа навън. С повечето шофьори по улиците е така, с повечето хора в автобусите и трамваите е така, с повечето хора в блоковете и къщите е така и най-вече с повечето от хората зад малките бюрца е така. Е краят на месеца е Господ. Техния Златен Телец. Иде ми да се издрайфам като си помисля, че от време на време и моят мироглед се свежда до там. Жалка картинка, добра символика (обръщам внимание на умалителното съществително и факта че картините обикновено имат рамка).

А колкото до огромните предимства на интернет – факт. Иначе нямаше как всички тези мисли да се споделят без намесата на редактори, издатели и някой и друг лев оборот.

United we brand

Преди време бях чел въпросната книга на Майк Мозър и честно казано нямам спомен за какво се говореше вътре, ама изобщо. Поводът да се сетя за нея беше, че заглавието ми беше познато, но не и съдържанието. Корицата я разпознах, макар да не е нищо особено (буквализъм отново). Но мисълта ми е за това, колко добри пари може да изкарва човек, ако просто поучава хората на неща, които те неминуемо забравят. Четенето на такива книги (за брандинг, маркетинг, реклама и т.н.) по принцип ми е интересно, но напоследък си давам сметка, че не е и полезно. Нищо не ми остава в главата и това си е. Някой веднага ще си помисли, че проблема е в мен, но аз си мисля, че проблема е в хората по принцип. Не сме устроени по този начин просто. Човек запомня най-добре нещата, които лично е преживял. Ето тук според мен е онзи тънък момент, който ако това беше някакъв заплетен съдебен казус някой добър юрист щеше веднага да забележи. Да си преживял лично дадено нещо, не означава задължително да си го изпитал на собствен гръб. Достатъчно е просто това изживяване да бъде достатъчно истинско.

Ето тук според мен тази книга куцаше. Чел съм и други книги, от които пак си спомням далече по-малко, отколкото ми се иска, но все пак някои неща съм ги запомнил. Важен е начинът, по който разказваш една история, пък била тя и с цел някой да запомни, че продукта не е бранд. Нищо против мистър Мозър, просто има какво още да се желае.

И тая сутрин ми се спи

И тази сутрин пропуснах да дам старт на тази интересна (за мен) рубрика.

Целта е много проста, ставаш сутрин и преди каквото и да било (можеш да минеш през банята да се освежиш и облекчиш разбира се) и пишеш.

Това болно наглед хрумване не е моя идея, прочетох го в една книга, на която сега не си спомням заглавието, но пък на корицата едни чайки летяха към една планина (в далечина) и цветовете бяха керемидено-жълти. Някакъв самоучител за писатели и творчески личности беше. Та там имаше даден този безценен съвет, „всеки има креативност, колкото си иска, само трябва да я отприщи, за целта трябва да я прилага”, перефразирам грубо и по бегъл спомен, но идеята мисля става ясна. Имаше серия от техники, с които човек да отключи своя творчески потенциал, една от които беше именно тази. Сядаш и един час пишеш. За какво – няма значение. Рано или късно нещата се подреждат и мисълта ти се избистря. Тук трябва да внеса една корекция, мисля, че не беше един час ами три страници, но на мен тогава по толкова време ми отнемаше. Едно от условията беше да ги пишеш на ръка (за това и сега не поправям нищо), но мисля че и с клавиатурата може да се мине. Второто, за което си спомням, беше да не ги показваш на никого, това за сега го спазвам, тъй като тоя блог никой не го чете така или иначе (дори аз самия).

Не е нужно да поддържаш някаква нишки, на моменти можеш да спираш, да се връщаш, да се повтаряш, ако искаш, само и само да запълниш трите страници. Някакъв вид тренировка, в която сам играеш и този, който те заставя за твое добро да вършиш нещо, което иначе не би и онзи, който му трябва малко да го побутнат, за да поеме в правилната посока. Честно казано мисля да пропусна частта с трите страници писане на глупости и да премина директно към писане на нещо по-смислено.

Неща, описани с думи

Има дни, в които просто ми идва отвътре да седна и да пиша ли пиша… Единствено масовите правописни и пунктуационни грешки ми забавят иначе светкавичното темпо. Седя, гледам си насам и натам и си мисля, че ако човек реши винаги има какво да каже за това какво му се случва, по интересен начин, държа да отбележа.

Ето например, докато се прибирах реших, че няма да чета по навик всички рекламни послания по пътя ми. От билбордове на кампанията на Уницеф?, „мълчанието днес ражда викове утре” (какво по дяволите?) та до „Ремонт на ауспуси, агрегати, агренажни ремъци и авто климатици”. Такъв съм си аз. Обичам рекламите и без значение добри или лоши ги забелязвам. Вчера обаче си наложих да гледам по друг начин на света. И видях, някои много интересни неща, като например:

Малка бензиностанциийка, чиято постройка имаше тухлена фасада боядисана в бяло (много американско ми се стори в онзи момент). Наркоманче с мръсен баскетболен аутфит, топкащо баскетболна топка и спиращо минувачите да ги помоли за огънче и/или стотинки (между другото минималната сума май вече е левче?). Изоставен строеж на бул. България, над който висеше кран и се вееше опърпано българско знаме. Ремонт на трамвайна линия (сменят ги, но за целта махат паветата около тях), като до компресора за въздух беше поднат съвсем небрежно един плажен чадър (грейнах като го видях това) и да не пропусна рекламен плакат на българските пощи, на който един стар войвода (рисунка) от едната страна подава плик с писмо на модерна мацка снимана на фона на терминал 2 на летището, със заглавие 130 години български пощи (ще оставя изводите от посланието на вас).

И така.

Копирайтър, защо „не”

Едно е сигурно, има хора, които са по-зле и от мен. Доскоро си мислех, че съм един от най-големите злета в тази област и бях крайно недоволен от себе си. Работя като копирайтър и не съм особено доволен, макар откакто да съм започнал да работя все това да съм искал. И както с повечето неща на тоя свят – докато ги искаш са най-яките, когато ги получиш/постигнеш (според мен почти винаги се получава, АКО наистина ги искаш) вече искаш нещо друго.

Те така те,  поводът на този пост е ето тази тема в бг мама. Светла, явно е чела ето тази статия в джобса и по-точно поста на моя колега от НБУ, Владо, който работи в КРЕС. Професията си има своите плюсове, но определено не е цветя и рози. Още повече в България. Единственият шанс за българския копирайтър е да работи в някоя от големите международни агенции в София и ако трите планети в неговата ос, клиент, криейтив директор и муза се подредят по подходящ начин да се получи нещо наистина запомнящо се. Това разбира се ще мине и замине ако не се намеси още една планета, наречена фестивал, пак за предпочитане международен (и ФАРА върши работа всъщност) и на тя застане в позиция, такава, че именно неговата работа да вземе някаква награда. Е тогава вече въпросният копирайтър може да каже, че е постигнал нещо.

Колкото до мен, давам си сметка, че човек е по-добре да разчита на себе си, отколкото на някакви астрологически явления и да започне сам да си гради кариерата/портфолиото/бизнеса или дори блога.

„Насила хубост не става.”

Обичам поговорките и афоризмите. Смятам, че в повечето от тях се крие някаква дълбока истина. Затова и съм запомнил доста. Може би несъзнателно се опитвам да подредя пъзела, разкриващ смисъла на живота, Голямата истина, щастието?

Горната поговорка е вярна с пълна сила и за писането. И ако си позволя да продължа аналогията между красотата и писането, ще кажа, че е възможно човек да пише без желание. Изисква се опит и като всяко друго нещо и малко талант. Писането по задължение за мен (не говоря от личен опит, но все пак…) е като гримирането. Една жена не може да стане красива насила, но това не й пречи да се гримира добре и да добие приличен вид, че дори и повече. Беше ми попаднало някакво женско списание наскоро, нещо като Elle или Ева, на чиято корица една от темите беше „Анелия без грим”. Не съм фен на Анелия и поп-фолка като цяло, нито пък чак толкова ми пука как изглеждат звездите без грим (обзалагам се, че зле в повечето случаи), но отгърнах да видя. Статията се оказа, че е фотосесия на няколко български „секс символа”, всичките снимани „без грим”. Еми, не, нямаше рошави и подпухнали, със сенки под очите и неоскубани вежди. Всички бяха доволно гримирани, но в стил „без грим”. И като цяло минаваха, дори тези като настоящата Мис България, които безспорно са крокодили под прикритие, кофти прикритие имам предвид.

С писането нещата стоят горе-долу по същия начин. Ако си про и трябва да пишеш разни неща, които както казваше един мой шеф „явно не ти го вдигат” то можеш да замажеш положението с дебел пласт словесен фон дьо тен. За комерсиално писане говорим тук, но същото важи и за 75% от всичките романи по сергиите и в книжарниците. Същото важи и за 90% от „полезните книги” за всяка област, обозначени с кодовото название техническа литература. Иска си се техника да напишеш книга на темата „Как да се справим с кризата в 10 стъпки” или „Съвети за успешен брендинг”. Не съм си правил труда да ги гугълна, но като нищо ще се окажат заглавия на реално съществуващи книги. Разбирате за какво говоря. Книгите не са истински хубави, но стават, ако са написани от някой с повече опит. Винаги обаче за критичното око ще си личи, кое е писано с желание и е дошло отвътре на автора и кое не. И жените и пишещите пробутват едни и същи клишета и за жалост в повечето случа и за повечето хора си работят. „Руса гладна няма.” – още една хубава мъдрост. Аз се надявам, в живота си да попадам по-рядко на руси текстове, хубава жена си имам.

Летен трип или летен грип?

Жеги, пот и умора

Три неприятни неща, които непременно усещам когато дойде лятото. Който има възможност, гледа да отпраши към морето и там да си се цопка в морето, да жули разните му там облаци, бири и други и общо взето да забрави, както споменах тия три неща. Ако си готина мацка, която няма проблем да си вземе отпсуката, когато си поиска и да потегли с кабриото по републиканските пътища в източна посока, то по-долните редове може и да не са ти от такава полза… а може и да са, особено ако ще се возиш на задната.

Не съм се возил скоро в кабрио, но последния ми спомен, когато бях на задната седалка и пътувахме из Витоша беше, че врата ми се вдървява. Много неприятно усещане. Което води до още неприятни усещания, които често се диагностицират с простичкото летен грип. Сходен ефект може да се получи и от:

• Стоене директно срещу духащия климатик (и в колата също)
• Спане на отворен прозорец (в случай на липса на климатик или пестеливост)
• Пиене на ледени напитки (вода, бира, кола и др. за твърд алкохол нямам данни, но ако изпиеш толкова, че да има опасност да те заболи гърлото, то най-вероятно това ще е по-малкия ти проблем)
• Стоене леко облечен вечерта на морето (знам, че майка ти ти е надула главата за това, но повярвай – има причина)

Абе това е общо взето, не неща, които да не знаеш, но пък е добре да ти се напомни. За да не стана така, че запланувания летен трип да се превърне в неплануван летен грип.

Безплатно ръководство за branding

Това ръокводство е за начинаещи в областта и ще им помогне да се запознаят с основните термини и понятия в областа на брандинга. Авторът не претендира за ичерпателност, но пък и не иска пари за споделената информация :)

Статията е публикувана в онлайн изданието на Business Week, което може да ви подскаже за съдържанието й.

Повече информация и самата стария можете да намерите тук.

The Brand Gap – или какво обикновено пропускаме?

Попаднах случайно тази приятна презентация, докато търсех нещо ново и интересно по темата branding. За съжаление към момента презентацията не е достъпна за сваляне, но пък можете да я гледате колкото пъти искате напълно безплатно в slideshare.net . Дълга е близо 130 слайта, но ви уверявам, че си заслужава времето, а и върви толкова гладко, че изобщо няма да усетите кога е свършила.

Ще научите интересни неща като какво е brand и какво не е, как се създава, защо е полезен и други все в същата насока.

Ето илинк към самата презентация.

Пирятно гледане!